Някъде през 1996г., рано сутринта в колата с майка ми на път за някъде… звучи прекрасна музика. Познавам гласа добре. Опитвам се да си спомня в коя касетка имаме нейни записи. Зелена ли беше, синя ли? 60 или 90 – минутна? Тогава Тома Спространов заговаря и съобщава, че това е Ела Фицджералд. И че тя точно е починала. Че е прекарала последните си години тежко болна от диабет, с ампутирани два крака, сляпа. Междувременно пуска друга песен в нейно изпълнение – балада. Мозъкът ми произведе един образ на тяло без крака, без очи, в огромно празно помещение. Отказвах да приема, че тази музика излиза от тази стая. Аз плача и се опитвам да се скрия от майка ми. Дни по-късно потърсих нейна снимка. Намерих и я копирах. Изглеждаше чудесна, с бяло цвете в косите. Година по-късно разбрах, че това е Били Холидей, а не Ела Фицджералд. А Ела изглежда точно толкова красиво. Но много различно.
Другият ми ярък спомен е от същото време, солов концерт на Чик Къриа. Събирах пари за концерта дълго, купих билет от най-евтините и седнах на балкон в зала 1 на НДК. Бяхме само няколко човека там, седнах най-отпред и вперих поглед в самотния роял. На сцената излезе човек, който с нищо не напомни на образа, който си бях сътворил от същите безлични касетки, изписани къде на латиница, къде на кирилица, напомнящи ми за мен самия и грозния ми почерк. Единствено представянето и аплодисментите на публиката ми подсказаха, че това е той, Чик Къриа. Засвири. А аз пак заплаках. Не можех да си поема въздух. Изживяваше всеки тон. Лицето му бе по-изразно от всяко друго, което бях виждал по кино и телевизия. Движенията му, затворените му очи и устата, която ту се отваряше все едно ще извика, ту се затваряше в лека усмивка. Спомням си, че като спря да свири, една жена дойде да ме успокои. Каза ми да дишам и ме пита защо плача – не можах да й обясня. Тя ме прегърна и посъветва да използвам паузата и да отида за вода.
Не знам кой от двата спомена е пръв и кой втори. Но след втория разбрах каква дупка е зейнала в мен. Политическият режим, от който България излизаше по същото време, беше запечатал в съзнанието ми няколко ярки образа. А другите ги беше обезличил, изкривил, забранил… Музиката беше точно толкова опасна, колкото и словото. И в голяма степен беше апокрифна. И поради този факт, касетките се казваха „на онзи с басовия глас“, „онази дето има саксофон“, “Пинк Ф. едно, две три…“ „Сборната“, „Сборната за колата“ … И така, постепенно аз започнах бавно да подменям касетките с оригинални дискове и да се опитвам да запечатам личния образ на твореца. Това ми помогна да повярвам, че те са истински хора, съществуват, че се усмихват, плачат, радват и тъгуват като мен, че разказват лични истории така, както и аз правя. Само дето в мен остана този глад за техния образ. И най-вече за образа им в момент на творчество. Именно това ме подтикна да се развия като фотограф. Опитвам се да запечатам техните емоции така, както го прави тон инженера в студиото. И да си призная, сега когато преравям архивите си за тази изложба, снимките ми засвириха. Знам, че свирят само за мен и надали някой от вас чува това, което аз чувам като ги виждам. Но аз съм доволен.
Мишел Нахабедян