Има ли място музикалната критика днес, или тя е изместена и/или погълната от рекламата и wiki-профилирането с цел ориентация в гъмжащото от имена музикално съвремие? Доколко властта на форума като виртуален площад и тържище набутва в кьошето на анахронизма и архаизма както експертното писане, така и рефлексивния дилетантизъм? Кой е оглашен да се изказва публично относно музикалните творби и техните изпълнения? Съществува ли основание за опубличностяване на впечатления и мнения на индивиди, които не са професионални музиканти или критици? Ако не, дали това не затваря говоренето до творческия авторско-изпълнителски комплекс; грубо казано, до занаята? Ако да, могат ли все пак феновете-дилетанти да формулират нещо повече от частно мнение и субективни впечатления, оставащи заложник на индивидуален характер, биография, контекст, настроение? Ако допуснем, че могат, това споделено от всички общностно преживяване ли би било, или надеждно артикулиране на действието и въздействието на една творба, изпълнение или спектакъл, на ставащото и случващото се в и с музиката, преднамерено причиненото на аудиторията, сполетяло я чрез структурни ефекти, или пък непредвидимо възникващо (emerging) из-от структурата на явлението събитие (т. нар. чудо). Ще опитам да покажа защо аматьорското писане на по-скоро посветения, отколкото просветения слушател притежава предимства пред професионалната критика, която, бидейки по принуда вътрешна и принадлежна на музикалната направа, остава вярна на занаята и в резултат структурно чужда на събитийния момент в музикалния феномен. Докато слушателят per se е обречен да съхрани по-непосредствен досег до собствено естетическия, тоест въздействено-философския момент в осъществяването на една музикална материя. Ще предложа хипотеза за този философски аспект на неизкушеното писане за музика и ще завърша с въпроси за преводимостта и симбиозата между музиката, другите изкуства и съпътстващите ги дискурсивни практики, като в заключение щрихирам алтернативен модел за музикална критика от позицията на реалния “низов”, културно любопитен възприемател.

ДИМИТЪР КАМБУРОВ Е ДОЦЕНТ ПО ЛИТЕРАТУРНА ТЕОРИЯ КЪМ ЕДНОИМЕННАТА КАТЕДРА НА ФАКУЛТЕТ ПО СЛАВЯНСКИ ФИЛОЛОГИИ НА СУ.
ПРЕПОДАВА ЛИТЕРАТУРНА ТЕОРИЯ И ИСТОРИЯ, КУЛТУРНИ И ПОЛОРОДОВИ ИЗСЛЕДВАНИЯ.
КУЛТУРЕН НАБЛЮДАТЕЛ НА В. КУЛТУРА.

АВТОР НА:
„ЯВОРИ И КЛОНИ“, ИЗД. ФИГУРА, СОФИЯ, 2003; „БЪЛГАРСКА ЛИРИЧЕСКА КЛАСИКА“, ИЗД. ПРОСВЕТА, СОФИЯ, 2005;
СЪ-РЕДАКТОР, ЗАЕДНО С ИРИНА НОВИКОВА, НА MEN IN THE GLOBAL WORLD: INTEGRATING POST’SOCIALIST PERSPECTIVES, KIKIMORA PUBLICATIONS, ALEKSANTERI INSTITUTE,
HELSINKI, 2003, ISBN 952-10-1308-7.;
С МАРИЯ ВАСИЛЕВА НА PRO ART/ АРТ ПРО, АЛТЕРА, СОФИЯ, 2007.

Джазът означава съществуване отвъд ограниченията на съзнанието. Доказателство е музикалната енергия на квартет Minimum. Лилия Илиева (вокал), Димитър Льолев (саксофон), Александър Логозаров (китара), Борис Таслев (бас) и Борислав Петров (барабани) са възпитаници на програмата „American Jazz“ на университета в Грьонинген, Холандия, които се връщат в България с идеята да представят знанията и опита си пред българска публика. Петимата „минималисти“ свирят популярни джаз стандарти, както и оригинални композиции.
Вокалистката Лилия Илиева събира групата, а гласът и певческите й интерпретации доказват, че с любов, воля и много работа се ражда истинският джаз. Minimum е основан през 2013 в София с идеята на музикантите-приятели, споделящи едни и същи ценности (и образование), да разпространяват своето изкуство. Формацията участва в джаз фестивали във Велико Търново, Стара Загора и Бургас, наред с редовните си клубни изяви.